Още породи заци

Бяла новозеландска порода зайци

Порода бял новозеландски заек е създадени през 1910 г. в САЩ щата Калифорния. От бялата новозеландска порода зайци са известни три разновидности: бяла, черна и червена. Най-широко разпространение има бялата разновидност. Бeлият новозеландски заек имат добре изразени форми: закръглено и средно дълго тяло, добре развита задна част, широки лопатки, добре замускулена, къса и силна шия и широк месест гръб. Мускулатурата равномерно покрива цялото тяло.

Дължината на тялото на възрастните мъжки зайци е 47 см, а на женските - 49,5 см. Цветът на космената покривка по цялото тяло е бял, което повишава нейната ценност. Появяването на тъмни петна говори за нечистопородност. Гъстотата на космената покривка по цялото тяло е добра. Срешат се животни с недостатъчно добре окосмени лапки, което се счита за недостатък, особено тогава, когато животните се отглеждат в клетки с мрежест под. Ето защо при усъвършенстване на бялата новозеландска порода на показателя добра окосменост на лапките се обръща голямо внимание.

Очите и ноктите на краката са розови. Зайците от породта бял новозеландски заек имат голяма плодовитост. При едно озайчване обикновено се раждат 8-10 зайчета. Зайкините имат добра млечност, поради което спокойно отглеждат 8 зайчета.

Зайчетата на 20-дневна възраст достигат 425-500 г живо тегло, на 56-дневна възраст - 1,7-2,1 кг, а на 3-месечпа възраст - 2,7-3,7 кг. На 3-месечна възраст от 3 кг концентриран фураж се получава 1 кг прираст, като в него се включва и изразходваният фураж за зайкинята-майка от момента на нейното заплождане до отбиването на зайчетата.

Зайци от бялата новозеландска порода у нас са внесени за пръв път през 1970 г. Тя представлява определен интерес за развитие па промишленото зайцевъдство. Аклиматизацията й протича добре. Плодовитостта се запазва висока. Тя е средно 9,5 зайчета с колебание от 7 до 12 при едно озайчване. Средната дневна млечност е 231,5 г с колебания при отделните зайкини от 179 до 306 г. Зайчетата растат много интензивно в млада възраст и на 60-ия ден са увеличили живото тегло: мъжките зайци - 2,37, а женските - 22 пъти в сравнение с живото тегло при раждането им.

Бял новозеландски заек се използват за производство на младо заешко месо (бройлери) в САЩ, Англия, Италия, Франция, Унгария и други страни. Много добри резултати са получени от кръстосването на бял новозеландски женски с калифорнийски мъжки зайци, като женските кръстоски отново са покрити от новозеландски бели. Получените животни са наречени бял бисер. Те и родителските двойки в условия на закрито отглеждане дават по 4-4,5 озайчвания за годината. При отбиване на зайчетата на 42-дневна възраст от тях се получават по 30-32 зайчета. Обикновено на 3-месечна възраст зайчетата достигат 2,5 кг живо тегло. За 1 кг прираст се изразходва по 3-3,2 кг гранулиран комбиниран фураж. Процентът на кланичното тегло (без главата, лапите, кожата и червата) е 53.

С голямата си плодовитост и скорозрелост, леката приспособимост към различните климатични условия и доброто оползотворяване на фуражите бялата новозеландска порода зайци е една много перспективна порода.

Виенски син заек

Виенският син заек е създаден през 1895 г. от И. К. Шулц край Виена, откъдето е получил и названието си. Той е създаден чрез кръстосване на мъжки зайци от породата белгийски великан с женски от развъжданата по това време порода мерен (със синя кожа) и лотарингски гигант. От получените по този начин кръстоски и кръстоските между белгийски великан и женски зайци от холандската порода са били създадени първите 14 приплода със синкава кожа под названието виенски сини гиганти. Те са имали живо тегло 6 кг и оцветяване от светло- до тъмносиньо. След 1903 г. племенната работа в Германия е била насочена към намаляване едрината на заека и получаване на интензивно синьо оцветяване на косъма. След 1910 г. виенският син заек е признат за средно едра порода.

Виенският син заек има еднакво синьосинкаво оцветяване на космената покривка по цялото тяло. С подобен цвят са ноктите и очите му. Върховете на осилестите влакна на 1 см от краищата им са с наситен син цвят с блясък. Пуховите влакна имат малко по-светъл син цвят. Космената покривка има добра изравненост по дължина и гъстота по цялото тяло. Кожите от виенския син заек се използуват за имитация на ценни дивечови кожи и високо се ценят от кожухарската промишленост. Раждането на зайчета с бели петна говори за нечистопородпост. Често пъти бели косми израстват по местата на ухапване или при друга механична повреда. Кожите на такива зайци се оценяват по-ниско.

Голям недостатък при отглеждането на виенският син заек се смята появяването на ръждиви или кафяви осилести влакна по тялото, които не са свързани със сезона и линеенето при зайците. Такива животни се бракуват. Трябва обаче да се прави разлика между това и линеенето, при което особено през лятото космената покривка добива ръждив оттенък, който към есента изчезва.

За виенския син заек е характерно плътното компактно тяло с добре развити предна и задна част. Главата е средно голяма. Има право поставени уши с дължина 13-15 см. Гърдите са широки и дълбоки. Гърбът и поясницата са удължени и прави, а крупата е закръглена. Краката на виенският син заек са средно дълги и здрави, добре замускулени.

Зайкините имат висока плодовитост (6-8 зайчета) и добре отглеждат малките си. При раждането зайчетата имат живо тегло 50-55 гр. При правилно хранене на 30-дневна възраст те достигат 450-500 гр., а на двумесечна възраст - 1 кг. Според резултатите на датските изпитвания виенските сини зайци растат много бързо и добре оползотворяват фуража. Имат добра угоителна способност. Кланичното тегло в зависимост от възрастта и пола се движи от 55 до 60%.

Виенският син заек добре се аклиматизира, което се подчертава от широкото му разпространение.

У нас виенски син заек е бил внесен доста отдавна. Бил е развъждан в обществените и личните стопанства. Сега може да се срещне в чисто състояние само в личните стопанства на някои любители зайцевъди. Породата виенски син заек представлява интерес и заедно с чинчила са най-перспективните породи за отглеждане.

Кочовати зайци

ъм групата на кочоватите зайци се отнасят френските, английските и немските кочовати зайци. Произходът им не е напълно изяснен. В повечето от страните са създадени като любителски декоративни животни.

Кочоватите зайци имат голямо, широко и закръглено тяло. Главата им е груба, с широко чело, изпъкнала профилна линия, силно развита долна челюст и прилича много на главата на коч, откъдето са получили и наименованието си. Женските животни имат кожна гънка (гердан). Цветът на космената покривка е различен. Срещат се кочовати зайци със сив, тъмносив, стоманено сив, черен, жълт и друг цвят на космената покривка. По-рядко се срещат бели кочовати зайци. Животните с тъмна окраска на косъма имат тъмен цвят на очите, а белите зайци имат червени очи.

Най-характерното за тези зайци са големите и клепнали уши. Дължината на ушите е средно от 38 до 44 см, като в отделни случаи може да достигне до 71 см.

Дължината на тялото е от 38 до 45 см, а живото тегло - 5,5-6,5 кг, като отделни индивиди достигат 9-12 кг. Месото на кочоватите зайци се отличава с високи вкусови качества. Плодовитостта на зайкините е 6-8 зайчета. Бозайният период е 60-70 дни.

Дълго време при създаването на породата селекцията се е водила по показателя дължина на ушите. Любителите зайцевъди забелязали, че съществува пряка зависимост между дължината на ушите и температурата на околната среда. Най-дълги израствали ушите според английските зайцевъди при температура 20-24°С. Кочоватите зайци са разпространени в Англия, Франция, Германия и други страни.

У нас кочовати зайци са внасяни и развъждани от любители зайцевъди. По-късно те са били кръстосвани с всички развъждани у нас породи, но най-големи размери това кръстосване е взело с белгийския великан, в който и досега се чувства влиянието на кочоватия заек. У нас кочовати зайци не се отглеждат в чисто състояние. Тази порода зайци представлява интерес поради високите вкусови качества на месото и едрото тяло. В много страни с успех кочовати зайци се използват при създаването и подобряването на съществуващите вече породи.

Ангорски заек

Ангорската порода зайци се развъжда доста отдавна. Във връзка с произходът на ангорската порода зайци в литературата съществуват различни мнения. Едни автори твърдят, че е създадена в Ангора, откъдето е получила и названието си, а други, че е наречена ангорска, понеже вълната й прилича на вълната на ангорските кози.

През 1723 г. европейски моряци, които били в турски пристанища, забелязали, че богатите жени носят изключително красиви тънки шалове с копринен блясък, приготвени от заешка вълна. Те закупили зайци и ги пренесли във Франция. По-късно зайците били пренесени в Англия и Германия, след което бързо се разпространили във всички европейски страни и по целия свят.

За усъвършенстване на ангорската порода зайци са допринесли много френските, английските и немските зайцевъди.

Създадени са два типа ангорски зайци: френски и английски.

Френски ангорски зайци

Френските ангорски зайци имат средно живо тегло 4 кг с колебание от 3,6-5 кг. Ушите са прави, къси, с широко поставени краища, на които има кичурчета от дълги и гъсти косми. Външната страна на ушите е покрита, с дълъг блестящ пух, а от вътрешната страна се вижда розовата кожа. Главата на мъжките ангорски зайци е доста мощна и закръглена, а при женските е по-нежна и също по-закръглена. Челото и бузите имат гъста обраслост, като космите по тях са по-дълги, отколкото по останалата част на тялото. Обраслостта на цялото тяло е голяма. Вълната е еднородна, мека на пипане и има копринен блясък. Пухът на френските ангорски зайци расте много бързо, има голяма гъстота и не се степва, тъй като тънкостта на косъма не е така голяма.

Английските ангорски зайци

Английските ангорски зайци имат средно живо тегло 2,7 кг за мъжките и 3,2 до 3,6 кг за женските. Те имат късо тяло и малки силно обрасли уши. Това придава интересна форма на тялото - на топка. Английските ангорски зайци растат бавно и към 50-60-дневна възраст достигат 1,1 кг. Характерно за тях е пищното окосмяване на цялото тяло, като главата и краката до ноктите са покрити с гъст пух. Селекцията при тях се е водила дълго време по голямата тънкост и блясък на косъма и по най-малкото количество на осилести влакна. В резултат на това са се получили добре окосмени с извънредно тънка вълна много дребни животни, които губят стопанско значение. Те се отглеждат от любители зайцевъди като изложбени животни.

Характерно за породата на ангорските зайци е преди всичко изключително интересната космена покривка. На дължина вълната на ангорските зайци израства до 8-10 см, а ако се остави по-продължително време, може да достигне до 20-25 см с рекордно израстване до 32 см. Обикновено вълната се снема от животните, когато дължината й достигне 5-6 см. При такава дължина тя е годна както за ръчна, така и за фабрична обработка.

Вълната при ангорските зайци е нееднородна и се състои от осилести, пухови и преходни влакна.

Ангорските зайци имат сравнително късо, по добре замускулено тяло. Главата е средно голяма с правостоящи неголеми уши. Шията обикновено е къса и добре замускулена. Гърбът и пояснилата са широки и равни. Краката са средно дълги, правилно поставени и добре замускулени, но поради голямата обраслост изглеждат къси. Живото тегло е средно 3,5 кг. Дължината па тялото е 43-50 см, а обхватът на гърдите - 35-37 см.

Най-добре е преценката на животното да се прави няколко дни след снемането на вълната, тъй като голямата окосменост скрива някои екстериорни недостатъци.

При правилно хранене и гледане на ангорските зайци първият пух се снема на 2-2,5-месечна възраст. От първото снемане се получава 11-15 гр. вълна, която се състои изключително от пухови влакна. При второто снемане, което се извършва още след 2-2,5 месеца, се получава два пъти повече пух. След 6-месечната си възраст ангорските зайци започват да дават вълна, както възрастните животни. Количеството на получената вълна зависи от много фактори, като хранене, гледане, ниво на племенна работа, пол, физиологично състояние и др.

Средното количество вълна, което се получава при наши условия от един ангорски заек за година, е 170-320 гр.

У нас ангорски зайци се развъждат доста отдавна главно от любители зайцевъди в чисто състояние. Вълнодайността им обаче е сравнително ниска.